Залата за отдих на Кралицата

Бях назначен от краля да бъда пазача на кралицата. Тя беше в залата си за отдих, а аз.. аз стоях от страни изправен, като държах една ябълка в ръка. Бавно я поднесох към устните си, като ги отворих и белите ми зъбки я захапаха издавайки онзи сладък вкус, когато отхапваш парченце от сочния плод. Гледах кралицата, като следях движенията й. Бях облегнат на стената и я гледах как стоеше на стола и си почиваше. Не знаех, защо трябва да я следя непрекъснато (може би, защото краля я обичаше твърде много), но беше заповед от краля да я наблюдавам. Бях нейна охрана, а нямаше как да се разхождам свободно из стаята и да я пазя. Стоях до входа, от където можеше да влезе врага, но.. това си бяха измишльотини. Просто.. очите ми я следяха, докато тя правеше нежни движения с красивото си тяло. Дори помръдването на пръстчето й беше забелязвано от мен, защото това беше.. задачата ми. бавно се хранех, като се надявах звука, който издавам да не и пречи, но бях сигурен че го чува.

Седях спокойно и гледах към едно от огледалата, като се любувах на гледката. Не беше точно на мен ... по-скоро обожавам да се виждам сред лукс и красота. Нищо не разваляше идилията ми, дори и слугите, които постоянно се въртяха около мен, докато чакаха да им се каже какво трябва да правят (сякаш не знаеха задълженията си), освен едно малко дразнещо животинче.
В залата цареше пълна тишина и онзи отвратителен звук ме побъркваше. Погледнах в една от другите огледални страни и видях как новото ми куче се тъпчеше с някакви ябълки. Не трябваше ли да ходи да яде хора или поне зайци?
Той очевидно не беше забелязал, че го гледам, въпреки че не отделяше поглед от мен. Явно не се беше досетил да погледне към огледалото, в което щеше да може да ме види много по-добре. Все пак се чудих, не беше ли забелязал как претрепвах неприятно всеки път, щом чуех онзи противен звук.
- Някой от тук присъстващите знае ли какво е зала за ОТДИХ? - извиках ядосано и лицето ми започна да поруменява от яд.
Забелязах как всички слуги замръзнаха, а онзи идиот ме загледа притеснено, сякаш можеше всеки момент да избухна, но дори и за миг не се сети, че може би той допринасяше за дискомфорта ми.
- За ... за да си отпочине Кралицата? - попита плахо момичето, което държеше купата с плодовете и замръзна отново, когато се обърнах към нея.
- Точно - казах вече спокойно и забелязах, как тя се поотпусна малко и си разреши да диша, а аз допълних леко ядосано, но все пак прикрито - а сега, моля те, би ли занесла една праскова на този човек, преди да ме побърка?
Отпуснах се отново на стола си, но с периферното зрение забелязах, че момичето не правеше нищо друго, освен да се оглежда. Обърнах се отново към нея, като видях как тя пребледня и кимна към "пазача" ми.
- Да ... точно на него - казах през зъби и я проследих с поглед, докато не се отдалечи достатъчно.

Бях отхапал само един път от ябълката, но си личеше, че дразнех кралицата. Тогава една прислужницата й се доближи треперейки до мен и ми подаде една праскова, но без да помръдвам скръстените си ръце, от който една държеше ябълка пред устата ми, казах:
-Не благодаря.. имам си - след тези думи отхапах отново и започнах да дъвча бавно

Знаех, че това е дразнещо, но харесвах ябълките. Сочната, сладка ябълка се топеше в устата ми, а аз просто загледах кралицата, която ми беше обърнала гръб. След като я сдъвках на малки парченца, много малки парченца преглътнах и започнах да приближавам плодът към устните си. Щеше да последва поредната ми хапка и стоях с една усмивка на лицето, все едно ми доставяше удоволствие да я дразня, но.. нито аз желаех да съм тук, нито тя желаеше да съм тук. Знаех, че ме ненавижда и постоянно търси как да се оплаче на краля от мен, но това не ме интересуваше. Едва ли щеше да ме накаже, заради една ябълка.

Бях наясно, че се опитва да ме дразни, но това вече беше нагло. Затворих очите си и започнах да броя наум, надявайки се да спре, преди наистина да ме е ядосал, но тогава чух мислите на няколко от персонала, които бяха изумени от смелостта му и се чудеха дали ще посмее да я отхапе втори път. Отговора беше "НЕ".
Отворих очите си, като те преблеснаха леко и го загледах в огледалото. Забелязах, че сега и той гледаше изражението ми и дори ми се усмихваше, което ме вбеси още повече. Аз обаче не задържах очите си дълго върху него. Погледнах ръката, с която държеше ябълката и надигнах ядосано вежди, без дори да мигам. Ръката му претрепна веднъж, но той май нямаше да се откаже така лесно. После започна да трепери, докато най-накрая ябълката падна на земята, а той изкрещя от болка.
Всички пазеха перфектна тишина и дори не смееха да погледнат към мен, докато той държеше китката си и бръчкаше лицето си, като се опитваше да не мисли за болката. Изведнъж тя спря, а с нея омекнаха и чертите на лицето ми. Усмихнах се невероятно мило, така както само една майка можеше и се изправих, като тръгнах бавно към него. Той се изправи както беше преди малко и ме погледна право в очите, като не си личеше да изпитва страх.
Минах покрай отхапаната ябълка и я подритнах на една страна, като тя се изтъркаля на перфектно чистия под, който беше по-добре лъснат и от маса. Усмихнах се на своя "пазач" и посочих купата с плодовете, която държеше момичето в другата си ръка.
- Ако не обичаш праскови, се почерпи с нещо друго - казах мило, като знаех, че в златния поднос нямаше ябълки ... не обичах ябълки - И някой да изхвърли този боклук - извиках силно и строго, за да ме чуят, като не свалях погледа си от него.
Всички погледнаха към него и аз се зачудих, защо съм заобиколена от идиоти. Единствения, който имаше някакъв мозък, седеше пред мен, но за жалост ме вбесяваше много повече, отколкото бях способна да изтърпя.
- Не него - до уточних ядосано, като затворих очите си, за да не ги виждам и проговорих със стиснати зъби - ябълката.

Погледнах към купата, а след това погледнах и нея в очите и казах:
-Не благодаря.. отяде ми се! - и се облегнах на стената, забърсах се от ябълката и след това скръстих ръце пред нея. Стоях така и казах:
-Обещавам, че няма да вдигам повече шум.. - и с едно безизразно лице просто извъртях глава и се загледах през прозореца. Гледах гледката навън и реших да не и обръщам толкова внимание. Да.. беше красива, но не бях толкова привлечен от красотата й. Просто стоях без да поглеждам към нея. Не исках тя да има вниманието ми. Знаех, че това би я задоволило и за това не я поглеждах. С периферното си зрение забелязах, как слугите заприпкаха, за да изпълнят задачата й, но вътрешно.. ми се искаше да си взема ябълката и на пук на кралицата да хрупам пред очите й.

Дълго време продължих да гледам към него, сякаш очаквах всеки момент да направи нещо, но когато врата се отвори, се обърнах и тръгнах към стола, на който седях, преди да ме беше обезпокоил.
- Оставете ме сама - казах вече съвсем спокойно, без дори и обичайния ми заповеден тон, което очаквах да бъде оценено.
Забелязах, как едва не се избиха на излизане от врата и поклатих невярващо глава, като сложих ръката си на лицето. Не можех да ги разбра ... държиш се добре с тях, качват ти се на главата, сякаш и ти си част от слугите. Викнеш веднъж два пъти, за да се осъзнаят кой си и си им взел страха за цял живот. Очевидно нямаше смисъл, да ставам мила и сега.
Седнах на стола си и го обърнах към масата, като така можеше да гледам към огромните прозорци, а в комплект с тях вървеше и той. Вдигнах порцелановия чайник и си налях чай в една доста малка и много красива чаша. Беше уникална изработка, подарък за мен, който не бях много сигурна от кого е, но определено ценях много. Харесвах красивите неща и не можех да си изкривя душата, когато нещо привличаше окото ми.
- Желаете ли чай? - попитах спокойно и преди да ми е отговорил, налях в една друга чаша и я оставих пред стола до мен.
Облегнах се назад и взех чашата в ръката си, като държах внимателно чинийката и поднесох чашката към устните си. Не го харесвах, но щеше да е много по-лесно, ако поне започнехме да се понасяме ... дано поне да не сърбаше, защото това щеше да ме накара искрено да съжалявам за поканата ми да се присъедини към мен.

Стоях и гледах през прозореца, когато чух как Кралицата ме пита дали бих желал чай. Не бях любител на чая, но щом тя ми предлагаше как бих могъл да откажа. Бавно закрачих към масата й, като гледах да не бъда много шумен, докато стъпвам и накрая просто седнах на едно от малките столчета. Осъзнавах, колко зле изглеждам. Може би като малко, момиченце, което си играеше на чаено парти, но просто я погледнах. След това взех чашката, която ми беше предоставила и бавно отпих и за нейна наслада не сърбах. Върнах я в чинийката, от която я бях взел. Загледах кралицата и се чудех какво да кажа, но бях сигурен, че нямам тема, която да обсъждам в момента с нея, за това само се огледах и се чудех дали да гледам през някой прозорец или в огледалото, където виждах отново нея.

Напълно случайно дочух какво си мислеше (нямах особено желание да го слушам как ми говори, камо ли да се ровя в главата му за неща, които не биха ме трогнали) и се усмихнах доволно, когато той реши да замълчи. Бях го поканила да пием чай, не да се наливаме с бира и да си клюкарстваме.
Въздъхнах спокойно и за пореден път отпих от чая си, като накрая го оставих върху масичката и хванах ръцете си, като ги отпуснах в скута. Гледах право навън, към великолепната гледка. Градината не се виждаше много добре, когато бях така далеч от прозореца, защото се намирахме в една от високите кули, но въпреки това, зелените поляни и синьото небе над тях радваха очите ми.
- Не толерирам подобно неподчинение - казах съвсем спокойно, сякаш му обяснявах, че някой от другите не ми се е подчинил. С периферното си зрение забелязах, че той се обърна към мен, но продължих да говоря, преди дори мислите му да са ме разсеяли - Слугите в този дворец са същите като хората ... ако позволиш на някой нещо, то всички решават, че могат да правят каквото пожелаят - казах без да го поглеждам и се зарадвах, че ме слушаше, вместо да продължи с мрънкането си, защото щеше да бъде много по-досадно от яденето на ябълката - обичам тишината. За това идвам тук. Толкова е високо, сякаш е отдалечено от онзи неспокоен свят. Понякога човек има нужда от малко спокойствие.
Не очаквах някакъв отговор от него, а дори и не исках такъв. Просто обичах да ме слушат, като аз гледах да говоря за нещо сравнително приятно или нещо, което вълнува мен. Дори не се притеснявах за това, че може би не желаеше да ме слуша, защото след като прекарваше толкова време с мен, би трябвало да свикне бързо с гласа ми.

Но аз нямах нищо против да я слушам. Разбрах, че говори за държанието ми за това просто я погледнах, когато чух думата слуга и казах:
-Аз не съм слуга! - след тези думи я изслушах. Да.. имаше нужда от спокойствие. Преглътнах и допълних:
-Но се извинявам за държанието си. - след тези думи отново върнах погледа си на гледката отвън. Усмихнах се и допълних:
-Ще се опитам да се съобразявам с желанията ви. - след тези думи поставих ръцете си между краката си, като я погледна и допълни:
-Извинявам се, Кралице. - след тези думи просто млъкна и загледа красивата гледка навън. Беше невероятна и му се искаше някой път да излезе извън замъка и да се поразходи без да трябва да охранява някого.

Замислих се над думите му и осъзнах, че беше прав, затова реших да се доизкажа, но преди това изчаках търпеливо да приключи с извиненията. Не, не бях търпелива, защото ми се извиняваше, а просто защото говореше.
- Да, не си ми слуга - казах спокойно и го погледнах с онова безизразно изражение - но ти не си моя Крал, а той е единствения, с чийто желание би се съобразила една истинска кралица ... за какво се надявам да ме имаш.
Видях неудобството му и се зарадвах, че е разбрал кое беше нещото, което ме беше обидило така силно в държанието му. Но друго беше нещото, което ми направи впечатление и това отново бяха мислите му.
- И аз бих се разходила - казах тихо и се усмихнах лекичко, като отново гледах към прозореца - с часове съм тичала в тази градина и тя ме привлича така силно, но за жалост не мога да отида никъде сама, така както и ти ... за жалост и моя Крал вече не желае да споделяме и малкото време, в което сме заедно, в разходки в градината.
Бях наясно, че той не беше правилния човек, с който да споделям това. Камо ли че би могъл да каже на Краля, а той да реши да ми обръща повече внимание ... опазил господ от подобни бедствия. Вече го нямаше втори ден и се чувствах прекалено добре без задушаващото му присъствие. Естествено, нямаше начин да призная, че когато беше надалеч ми липсваше. Все пак беше страхотен приятел, за разлика от съпруг, но вече отдавна не ми бе такъв, а аз нямах право да се оплаквам, след като бях получила това, което исках.
- И все пак ... ще ми бъде много приятно да се разходя в градината ... в твоята компания - намекнах аз, като не очаквах да получа отговор дали му се излиза с мен или не, а да се изправи, готова да излезем.

Стоях и слушах какво ми обяснява. Как може да каже, че Краля не я навестява често. Та той беше тук всеки ден, когато беше в двореца. Така де.. така бях чувал. Явно много го обичаше и й липсваше, но тогава чух и предложението за разходка. Бавно се изправих и почти винаги стоях, като някой, който беше глътнал бастун, но сега подадох ръка на кралицата. Исках да и помогна да стане и това щеше да ни е нещо като първи допир. До сега не бяхме много близки и не правехме приятелски неща. Зачаках тя да поеме ръката ми и да получава помощ при ставането.. по-скоро изглеждаше изискано от колкото мързеливо. Исках да ме заведе в градината, но със сигурност нямаше да ходим един до друг, а аз щях да ходя на няколко крачки зад нея и да слушам как ще ми обясни нещо за себе си. Нямах търпение да чуя за детството й, когато си е играела в градината.

Погледнах недоверчиво към ръката, която беше протегнал към мен, а после погледнах към него и забелязах спокойствието, което се беше изписало на лицето му и това ми подсказа, че нямаше нужда аз да се притеснявам. Сложих внимателно ръката си в неговата, като меката ми кожа докосна загрубелите му мъжки ръце, но не показах никакви признаци на недоволство.
- Къде желаеш да отидем? - попитах повече от уважение, отколкото от заинтересованост към желанията му, защото отговорих преди него, но все пак му дадох някакво малко право на избор - аз не харесвам градината пред двореца. Слънцето е прекалено силно и не се отразява добре на кожата ми, а и всички гледат през прозорците, като следят всяко мое движение, вместо да вършат работата си.
Още преди да чуя отговора му, отворих врата и с бавна и спокойна крачка тръгнах към покоите си. Имах нужда да се преоблека, защото нямах намерение да излизам с тази рокля в двора. Трябваше ми нещо по-подходящо за приятната температура и в същото време удобно.

» Залата за отдих на Краля
» Покоите на довереницата на Кралицата
» Тайните покои на Кралицата +18
» Тайната зала за ритуали на Кралицата
» Залата за развлечение